Припада слънцето залязващо...
Обагрено във кървавочервено... Колабира...
И пак небето е оловносиво, смазващо...
Готово сълзите си неизплакани да заизлива...
Сълзи - като река... Мъчителни... Горещи...
Изплакват мъката набъбнала...
И сякаш искат с тях да върнат нещо,
коет отдавна е изгубено и е отминало...
Безмълвна да оставам и да слушам как
безброй желания във мен пулсират...
И само споменът за туй, което е било - незнайно как
във спомените разпилени да събирам...
И като дъжд потичат по лицето ми
солени капки предани - от вътрешното ми небе...
Те идват, без да искат позволение...
И тях не може никой да ги спре...
Каквито и сълзи човека да спохождат -
дали от радост или пък от мъка...
Най-чисто проявление са, със което пак прохождаме...
Сгъстена светлина! Катарзис! И пречистващ дар от Бога!



Елена Sun Найденова